„Безсмъртното Болеро“ в Сараево

Има ли човек, който се интересува от спорт, който да не знае за Чудото на леда? Как американските хокеисти-колежани бият суперотбора на СССР и поднасят най-голямата изненада, случвала се някога в тази игра.

Случва се през 1980-а и от мнозина е считано за кулминационен момент в историята на зимни Олимпиади.

И ако има спор и конкуренция, тя идва четири години по-късно в Сараево, когато светът притихва във вечерта на Свети Валентин – 14 февруари. И никога не забравя видяното тогава в някакви си четири минути и половина.

Толкова продължава танцът на Джейн Торвил и Кристофър Дийн – 268 секунди. Днес в Британската енциклопедия на Оксфорд ще го откриете като „Безсмъртното Болеро“ или „Безсмъртният танц“. Така остава този момент в историята на спорта.

Те събират върху себе си цялото световно внимание. В тази вечер на игрите в Сараево няма други събития, само програмата на танците при двойките във фигурното пързаляне. Хокейният турнир е спрян, като американските медии твърдят, че дори тези неособено романтични момчета от спорта за корави типове са гледали в хотела си Торвил и Дийн.

Двамата британци излизат пред 8500 щастливи зрители в залата „Зетра“, а телевизионната аудитория само в родината им е 24 милиона.

Спортните събития, събрали пред телевизорите толкова британци и то, във времената далеч преди сателитните програми, се броят на пръстите на едната ръка.

Джейн и Кристофър излизат на леда за своя танц, но началото се забавя.

В далечния край на площадката едно момиченце опитва да събере от леда предметите, хвърлени по традиция за предходната двойка. Някои са залепнали и детето видимо се затруднява, бързайки.

Залата го аплодира, а на лицата на британската двойка не личи изнервяне.

„Ние бяхме там, но всъщност не присъствахме физически – разказва с усмивка Кристофър Дийн. – Беше като насън, като нещо, което се случва с теб, но ти го виждаш отстрани. Не мислиш, не преценяваш, не анализираш… Просто го правиш.“

Момичето се казва Елма Красни и е на 6 години на 14 февруари 1984-а. Тя има своето важно място в тази история.

Снимка: Getty Images

Торвил и Дийн танцуват като омагьосани.

„Беше все едно гледаш един човек, а не двама – пише на следващия ден „Ню Йорк Таймс“. – Те бяха като слепени, нямаше нито едно излишно движение, нито едно.

Това бе химия, която никога не е виждана в този спорт. А вероятно – и в никой друг.“

Залата аплодира, след като в тези 268 секунди, в които звучи „Болеро“ в до мажор на Морис Равел, не издава и гък. И чака оценките.

Първите 9 са за техническо изпълнение. Шест са 5.9, а три – максималното за тогава 6.0.

Секунди по-късно излизат вторите 9 оценки на таблото на залата. Те са за артистичност. Девет пъти 6.0. Перфектното изпълнение, съвършеният танц. Изумително.

Embed from Getty Images

Торвил и Дийн гледат нагоре и не помръдват, вероятно сами удивени от оценките. Те продължават да са като едно, слети един в друг. Месеци и години след олимпиадата в Сараево светът е убеден, че са двойка в живота. Просто няма как да има такава химия между двама души, които нямат интимна близост. Но истината е друга – това напасване и взаимно познаване до съвършенство е изградено в залата в Нотингам, двамата не са двойка в живота.

Тя е родена през октомври 1957-ма в Клифтън, предградие на града на Робин Худ. Той – на 19 километра оттам в Калвъртън, отново Нотингамшър, през юли 1958 г. Растат заедно с фигурното пързаляне, но това не е професионален спорт във Великобритания. Затова след годините на учение, Кристофър става полицай, а Джейн е застрахователен агент в местна компания. Това продължава до олимпийските игри в Лейк Плесид през 1980-а, когато завършват пети и показват, че са съвсем близо до върха. До онзи момент тренират в свободните часове вечер, след като са свършили работа. Трудно можем да наречем това професионален спорт, нали?

След 1980-а всичко се променя и федерацията намира финансиране. Двамата се заемат изцяло с тренировките, а Джейн – с измислянето на сложни танци, с подбора на музиката, с хореографията и костюмите. Тя е двигателят и постоянно дърпащият напред лидер в двойката. „Джейн казваше – можем да бием останалите само, ако публиката ахне още като ни види и чуе музиката ни. Трябва да сме различни и да прекрачим отвъд това, което другите имат смелост да опитат“, казва Дийн.

Двойката просто помита всичко по пътя си между Лейк Плесид и Сараево. Четири поредни световни титли и три европейски. Звезден статут не само във Великобритания. Те са едно от лицата на игрите в бивша Югославия, които идват в деликатен момент. В същата година Източният блок почти изцяло бойкотира лятната Олимпиада в Лос Анджелис. Това са години на Желязна завеса и хладни отношения. И ако хокейните мачове СССР – Канада и СССР – САЩ са малки войни, то британската двойка е приета без уговорки от всички, независимо от коя страна на „завесата“ са. Съветските медии пишат за тях като за „явление, на което трябва да се радваме“, въпреки че конкуренцията им е … два съветски дуета. Втори остават Бестемянова и Букин, а трети – Климова и Пономаренко.

Embed from Getty Images

Отзвукът от танца в Сараево е огромен. В родината им те са вече са суперзвезди, получават и Орден на Британската империя. По света ги търсят за интервюта, а от лятото на 1984-а са затрупани и от оферти за участия къде ли не. Защото стават професионалисти официално и за тях Олимпиадите и световните първенства са минало.

Десетилетието след онова „Болеро“ са непрестанни изяви в какви ли не шоу спектакли, предавания, дори филм. Двамата са на върха на славата, но отхвърлят всякакви предложения да се върнат на леда в състезателен формат. До 1993-а. Тогава, някъде около Коледа, назрява идеята да го направят отново.

Тренират около 25 дни, преди да спечелят европейската титла в Копенхаген. Недалеч – в Лилехамер, са зимните игри месец по-късно.

Торвил и Дийн остават трети след две руски двойки- тройката е като в Сараево по националност, просто златото не е за тях. Гришук и Платов печелят, втори са Усова и Жулин. Не са разочаровани, разбира се – след десетилетие извън спорта, тя на 36, той на 35… А залата ги посреща и изпраща като герои. Като спортни икони, каквито те всъщност са.

Преди няколко години МОК определи стоте най-велики момента в историята на олимпиади. Танцът на Торвил и Дийн е №8.

Днес продължават да са все така популярни, особено на Острова. Тя е омъжена за бизнесмена Фил Кристенсен, с когото имат две големи деца. Често в къщата им Съсекс гостува на чай Кристофър, който след два развода и две деца (също достатъчно големи вече) е свободен мъж на средна възраст. Приятелството им остава все така силно.

И в края на тази красива история, няма как да не разкажем за Елма Красни. Не сте я забравили, нали? Момичето, което забави танца им, събирайки притеснено от леда онези дребни предмети. Тогава светът я видя в кадър, едно шестгодишно момиче…

Снимка: Getty Images

През 2014-а Джейн и Кристофър приеха поканата на кмета на Сараево и отидоха в града. На 14 февруари, точно 30 години след „Безсмъртното Болеро“, участваха в спектакъл в залата „Зетра“, един от малкото запазени олимпийски обекти, която обаче вече е място за баскетбол и хандбал. В онази вечер я превърнаха в ледена пързалка, а двамата великани отново изтанцуваха тяхното „Болеро“.

На трибуните бе Елма, заедно с тригодишната си дъщеричка. Двете слязоха на леда и дадоха цветя на Джейн и Кристофър. Емоционален момент, а след това и вечер, в която британците вечеряха с „момичето с цветята“, станало неизменна част от тяхната легенда.

„Беше нереално – казва Джейн. – Да я видим след толкова години, след всичко, случило се в нейната страна, войните, трудностите. Бяхме толкова трогнати, сякаш всичко се върна обратно като на филм от онази вечер преди 30 години.“

Красни също е била състезателка по фигурно пързаляне, но никога не достига световна слава. Поне – не с медали. Тя обаче има много повече от това, при това – от шестгодишна, превръщайки се в неволен герой на най-великия танц в историята на спорта.

Снимка: Getty Images

Снимка: Getty Images

%d bloggers like this: