Георги Господинов: В съчиненото и пластмасово минало е все едно дали развяваш българското или руското знаме

„Днес търговците на минало продават съчинено и пластмасово минало. В него е все едно дали развяваш българското или руското знаме. Така се появяват тези шизофрении на патриотарството“

Това казва Георги Господинов в интервю за Дойче Веле. 

При гласуването на помощта за Украйна в българския парламент за пореден път се сетих за Вашия роман „Времеубежище“. Сякаш парламентът избираше в кое десетилетие да живее България – в настоящето или в някое отдавна отминало. Кои други моменти от романа се материализират днес?

Георги Господинов: В романа България избира накрая един тюрлюгювеч между късен социализъм и патриотарска партия. Много се притеснявам, че събирането на социализма и патриотарството води натам. Знаците в романа ги има в самата война, която започна на 24 февруари. Тя представлява един референдум за миналото на Русия. Идеята на Путин е да се върнат нещата до преди разширяването на НАТО от 1997 година. След това до 1991 година около разпадането на Съветския съюз и след това стигаме до 1 септември 1939 година – началото на Втората световна война. Начинът, по който Путин обяви тази война, заявявайки, че Украйна не съществува, напомня за начина, по който Сталин влиза в Полша на 17 септември 1939 година. Втората световна война започва в 4:47, инвазията на 24 февруари започна в 4:50. „Времеубежище“ завършва със сцената как войските са струпани на границата, за да направят възстановка на Втората световна война. По този начин избухва Третата световна.

Надигането на националистическото и патриотарското, от друга страна, беше в основата на идеята ми, когато започнах да пиша романа. Това беше моето предупреждение, че вирусът на миналото и на национализма много бързо се разпространява в една Европа, която би трябвало да е изградила резистентност. В моя вариант нещата, които се случват днес, бяха отложени с 5-6 години. Но се оказа, че нямаме толкова време.

Вчера станахме свидетели и на сблъсъци пред Паметника на съветската армия. В романа има сблъсъци на същото място – между „юнаци“ и „соцромантици“ – които, както изтъкнахте, по-късно стават едно. В настоящата ситуация те вече са едно и също. Как си обяснявате това противоречие – зовящ себе си български патриот, който развява руско знаме?

Георги Господинов: Лошата работа с паметта е в основата. Един фрагмент на романа говори за това – колкото по-малко памет, толкова повече минало. Когато не умееш да работиш добре с паметта, започват да се появяват търговците на минало, които ти продават съчинено и пластмасово минало. В него е все едно дали развяваш българското или руското знаме. Така се появяват тези шизофрении на патриотарството. Когато се убие критичното мислене, тогава е възможно да ти продадат всичко. Познанието, паметта и любовта към родината се редуцират до кич, възстановки, потури, „Бели рози“ и т.н.

Британският „Таймс“ ви нарече „българския Оруел“. Тук се сещам за цитата от „1984“: „Който контролира настоящето, контролира миналото“. Какво контролира нашето настояще?

Георги Господинов: Опитваме се да си намерим убежище в миналото. Опитваме се да живеем в миналото, да си заровим главата и да избягаме от настоящето и да кажем дори, че миналото е нашето бъдеще. Епиграфът в романа гласи: „И като се обърнаха назад, видяха бъдещето си“. Нещо такова се опитваме да направим сега. Защото си мислим, че миналото по-лесно подлежи на пренаписване и ни е по-познато. Светът днес не го разбираме достатъчно, затова и правим тази грешна стъпка – да търсим настояще в миналото. За България това е резултат от непроведен докрай разговор в последните 30 години. Невъзможността да се съгласим за няколко прости неща за нашето минало и нашето настояще. Когато няма тази основа, всички разкази са възможни, особено фалшивите.

Днес за мнозина „времеубежището“ е в 2019 година – преди пандемията, преди войната. Страх ли Ви е от последиците от последните две години, които тепърва ще усетим?

Георги Господинов: Следващите поне 10 – 15 години ще бъдат дефинирани от това, което се случва днес. В исторически план може да не е много, но в човешки план говорим за голяма част от живота ни. Най-тъжно е за младите – за тях това е цялата им младост.

На 24 февруари попитахте какво да кажете на дъщеря си, след като сте ѝ обещали, че война няма да има. Какво ѝ казахте в крайна сметка и какви разговори водите с нея в последните 2 месеца?

Георги Господинов: Когато на 24 февруари се случи това, за мен, а и предполагам за много хора от моето поколение, се върна паметта за бомбоубежищата, за противогазите, за страха от ядрената бомба, всичко, с което израснахме през 80-те години. Когато избрах заглавието „Времеубежище“, което почива върху „бомбоубежище“, си мислех как може би ще се наложи да обяснявам на младите какво е бомбоубежище, защото се надявах, че тази дума е част от историята и от литературата. Сега тя вероятно ще стане дума на годината. В някакъв смисъл аз трябваше да разкажа за моите някогашни страхове на дъщеря си и това е особено усещане за въртене в едно и също време, за връщане на едни и същи страхове. Този разговор е както за страховете ни, така и за надеждата, че и през това се минава. В момента битката е как да оцелеем като човеци, защото дългият процес на полуразпад ще е другото последствие от тази война. Войната може да свърши, но ще продължи по друг начин. Ние ще продължим да я мислим и живеем и е много важно каква памет ще изработим за нея. За да остане последната възможна война тук и сега. И да отключим някакво възможно бъдеще, което сега е заключено.

***

Романът „Времеубежище“ е преведен на немски език (Zeitzuflucht), а на 10 май предстои и публикуването му на английски (Time Shelter). На 21 и 22 май романът официално ще бъде представен в Берлин.

източник www.dunavmost.com

%d bloggers like this: