Защо еврото е добре за България? Кратка история на българския лев

Защо е тази съпротива срещу еврото в България? Щели сме да загубим суверенитета си, цените щели да скочат нагоре. Вярно ли е това?

Коментар на проф. Ивайло Дичев в Дойче Веле за ползите от еврото и за поуките от историята на българския лев:

Да оставим политическите злоупотреби със страховете от еврото – с тях едни идеолози се борят за негативисткия и проруския електорати. Много хора обаче искрено се боят от въвеждането на еврото, което пък предполага малко антропология.

Парадоксалният страх от еврото

Вижте парадокса. Еврото ни отнема суверенитета, прави ни зависими от Франкфурт. Но заедно с това то развързва ръцете на нашето правителство, което ще използва по-благоприятните условия на стабилната валута и ще задлъжнее като гърците. Как се съчетава страхът от загубване на суверенитета със страха от практикуването му? Не виждам друго възможно обяснение, освен липсата на доверие в държавата. И в тази, и във всички нейни бъдещи превъплъщения. При едно такова положение, разбира се, няма какво да се прави, освен да си доливаме ракията и да ругаем телевизора.

Кой знае защо не се обиждаме от това, че Хърватия, която влезе в ЕС след нас, се кани да се присъедини към еврото една година по-рано – през януари 2023. А толкова се обиждахме в други състезателни дисциплини като Шенген или визи за САЩ. Някак самата тема беше изключена от публичния ни дебат – това, че балканската ни посестрима успя да преодолее белезите на скорошната война и да организира финансите си. Че видя интереса си от еврото като туристическа дестинация и блокира опитите на партия „Хърватски суверенисти“ да организира референдум по темата, където да изговорят всевъзможни глупости.

Гордостта на националистите от българския монетарен суверенитет май се дължи на уроците по история, от които в главите ни остават битки и въстания, а не икономика и финанси. Откакто през 1880 е приет Законът за правото на рязане на монети, българският лев отчаяно се мъчи да се стабилизира. Дълго време в страната циркулират рубли, османски лири и всякакви екзотични пари, а държавните харчове се смятат в златни франкове. След катастрофата на Голямата война го закачат за американския долар, през 1933 – към френския франк, а при съюза с Хитлер го обезпечават с клирингови марки, които, естествено, го обвързват с германската икономика. Теорията за ограничения суверенитет (Брежнев) във времето на социализма има и своя монетарен израз: левът няма собствено съществуване на световните финансови пазари.

Да добавим и хроничната нужда на страната от заеми, които я поставят в тежка зависимост от чуждите банки – френски, австрийски, германски. Заемите, които ѝ отпуска СССР след Втората световна война и които целят да я откажат от американска подкрепа по плана „Маршал“, я приковават към неразвитата съветска икономика, от която тя се задължава да купува оборудване и каквото наредят.

Краткият период на „свобода“ от външна опека – когато скъсахме с рублата и още не бяхме се завързали за марката – беше белязан от катастрофалния мораториум на дълга при Луканов, многобройни фалити на банки и галопираща инфлация, която през 1997 надхвърли 300%. В последна сметка страната се отказа от гордия си валутен суверенитет и – както са правили и други слаби икономики по света – въведе валутен борд, който и до днес връзва ръцете на правителствата да печатат своеволно пари. Да влезем в еврото би означавало да получим право на глас в управлението на тази обща валута, само че за нашите евроскептици международното сътрудничество не е вариант – или сме напълно независими, или напълно поробени.

Въпросът за цените

Един по-бабешки вариант на страховете – това са слуховете, че с приемането на еврото всички цени ще скочат нагоре: да бъдат умножени по две изглежда най-логичното при ограничените математически способности на страхуващите се. Всевъзможни примери се дават за това как цените скочили в една или друга страна, пък ти върви, че проверявай. Страховете се усилват заради инфлационната тенденция в последните месеци, предизвикана и от глобалното печатане на пари. Само че това е аргумент в точно обратната посока: инфлация явно се случва и без евро, тя просто е елемент от икономиката на модерния свят. Нещо повече: в края на миналата година в еврозоната инфлацията беше 5,2%, а в България – 6,3% и нагоре. Излиза, че еврото не само не я увеличава, а дори я ограничава.

Инфлацията сама по себе си няма защо да е проблем, ако съвсем равномерно се вдигат цени и доходи. Струва ми се, че тя дори би била полезна за България, тъй като ще ни позволи да се приближим до европейските нива на заплащане (преди години Унгария и Румъния направиха силови ходове в тази посока, като рязко вдигнаха заплатите, които пък повлякоха цените).

Бедата е там, че инфлацията никога не е равномерна – онези, които продават поскъпналите стоки, ще спечелят, а онези, които не продават нищо, като пенсионерите например, ще загубят. Със сигурност ще загубят и всички, които имат спестявания в банките, заковали лихвения процент близо до нулата. В тази перспектива инфлацията предвещава конфликти, недоволства, протести. Но с еврото всичко това няма да има връзка, освен в популистката реторика, разбира се.

Проруските евроскептици обичат да развиват тезата за неминуемия край на Евросъюза, за провала на общата валута и изобщо за залеза на Запада, в стил Шпенглер. Всякакви критики се чуха, особено около гръцката криза, когато си дадохме сметка, че еврото няма министър, данъчна политика и истински механизми за контрол. А не говорихме ли същото за американските финанси при кризата от 2008?

Да, но светът продължава да бъде доминиран от долара и еврото. Наистина: в икономиката се появи нов мощен център в лицето на комунистически Китай, но засега не виждаме неговият юан да се очертава като монетарна алтернатива, поне докато не възприеме логиката на световната финансова система. Може би критиците на Съюза виждат възможност да се закачим към някой по-стабилен световен играч? Само че не го казват, защото няма да звучи много патриотично. Нито пък убедително.

Немалка роля в негативизма по отношение на еврото играе символиката. Това сме виждали и другаде: германците окайваха непоклатимата марка, французите – мислителите от своите красиви банкноти. Сигурно и за нашето левче ще ни е мъчно. Особено ако забравим за пладнешкия грабеж на паричната реформа от 1951 или тъжните опити да го обменяме на черно в долари, та да си купим дъвки от Кореком. Много хора свързват името му с националния символ – чувал съм да го извеждат от Левски. Истината е, че и левът, и румънската лея произлизат от холандските „лъвски“ талери (Leeuwendaalder), които циркулирали из региона по османско време и върху които бил изобразен лъв.

Представете си само

При това еврото специално набляга на символиката: на обратната страна на монетите страните изобразяват свои важни символи. Представете си само каква радост ще бъде, когато в далечната португалска кръчма ви върнат монета със – и аз не знам? – силуета на Царевец, опакованата от Кристо Триумфална арка… Ако дотогава дигиталната технология не е заличила подобни поводи за сантиментален фетишизъм. На кредитната карта няма тържествени образи, още по-малко на мобилния (китайски) телефон, с който вече започнахме да плащаме. Или в четеца на зениците ни в супермаркета, който скоро ще отчита какво сме пазарували. Пари ще колекционират нумизматите, а за нас ще остане гордостта, че сме част от най-мощното икономическо пространство на планетата.

източник www.dunavmost.com

%d bloggers like this: