Някога те са били лоялни съветски граждани, сега се крият от „братския си народ“

Преди над 50 г. Людмила Юсова танцува в Кремъл. Сега тя се крие от оръдията на Кремъл.

На 73 години тя все още има гъвкавостта от младите си дни, когато е гимнастичка и член на танцовия ансамбъл „Квитка“ – украинска народна трупа. Заедно с групата си Людмила обикаля Източния блок и дори излиза от него, а веднъж танцува в Москва за Никита Хрушчов, бившият съветски лидер.

Людмила вече четири месеца живее в подслон в метрото в Харков, криейки се от руския обстрел, който направи жилищния й блок необитаем. Пред The Times тя размишлява как животът й се е преобърнал така.

„Трудно е да изразя открито как се чувствам“, казва тя. Отчасти това е така, защото тя не знае къде са децата й. Людмила се надява, че ще се върнат, за да я спасят, но се страхува, че са хванати в капан в Русия. Тя няма мобилен телефон.

Границата с Русия е само на 20 мили и много жители на Харков избягаха в тази посока, когато започна инвазията.

Тя не е единствената, която поставя под въпрос съветското си минало. Стотици хиляди възрастни украинци бяха оставени да се опитват да съпоставят сегашната си съдба с предишния си живот като лоялни, дори ентусиазирани съветски граждани, „братя и сестри“ на руските си съседи. Никъде това не се усеща толкова много, както в Харков –  вторият по големина град в Украйна.

В метрото, града и околностите, част от които наскоро освободени от руските войски, е пълно с мъже и жени, прекарали живота си, работейки в държавни фабрики, произвеждайки части за ракети, или в колективни ферми, или по-трогателно – преподавайки в институти, някога посветени на популяризирането на съветския комунистически идеал.

69-годишният Валери Шаманаев е украинец само заради исторически събития, извън неговите представи.

Той е роден в Сахалин, управлявания от Русия остров в Тихия океан край северния бряг на Япония. Но майка му е от Белгород – руски град близо до украинската граница. Когато младият Валери е на 16 г., майка му, уморена от сибирския климат, подава молба да се върне у дома – семейството получава дом в държавна ферма извън Харков.

Когато Съветският съюз се разпада, Шаманаев получава възможност да избере – руска или украинска националност. Валери  избира да е украинец. „Не съжалявам за избора си“, споделя той пред The Times, докато стои пред къщата си точно до Харков, който наскоро беше освободен от руските окупатори, и гледа останките от фабриката за хранителни добавки отсреща, която била разрушена от ракета.

Ако бях по-млад, сам щях да хвана оръжието„, казва той. „Такива чувства изпитвам към руснаците.“ Като млад той наистина хваща оръжието – изпълнявайки съветската си национална служба. Това обаче изглежда така, сякаш е било преди векове.

Западните украинци водят дълга партизанска война срещу Съветския съюз, тъй като те попадат под пряко управление от Москва след Втората световна война. Източната част на страната обаче е интегрирана в Русия и е рускоезична от имперски времена до комунистическите.

Известно време Харков е бил столица на Украинската съветска република и третият по големина град в СССР.

В основния център на съветския военен индустриален комплекс — по-специално ракетното инженерство — метрото в Харков е построено с вторична цел, като ядрен бункер, поради страха на съветското ръководство, че градът ще бъде основна цел във война със Запада.

Особена ирония е, че единственият път, когато всъщност е бил използван за тази цел, е бил за защита на жителите от руски, а не американски бомби.

Семейство Сидорови, които The Times среща за първи път в метростанция „Герои на труда“ през април, все още са там. 72-годишният Генадий Сидоров, производител на инструменти във фабрика за ракетна електроника, съпругата му Татяна, на 70 години, и дъщеря му Олена не можеха да си представят цяла една седмица в метрото, когато пристигат в него, но сега отказват да напуснат. Там вече им е станало странно удобно и се чувстват в безопасност в зоната си за спане на перона на гарата.

Те вече не вярват, че властите ще им намерят друго скривалище или ще им помогнат да ремонтират апартамента си, така че остават на място, поне докато все още чуват обстрела в далечината.

Няма много за възстановяване. Жилищните блокове в кв. Салтивка, в северния край на града около Хероив Праци, са разбити на парчета. Една украинска отбранителна позиция в покрайнините е частично обяснение. Друга е решимостта на руската артилерия да превземе града.

Две трети от Харков са сравнени от Вермахта в две кулминационни битки по време на Втората световна война. Сега руснаците са тези, които го унищожават.

Апартаментите в Салтивка, грубо построени от сглобяеми блокове, бяха построени по последна мода на съветската реконструкция през 80-те години на миналия век. Много от сега разселените семейства са живели там оттогава, като животът им първоначално е непроменен от разпадането на Съветската империя.

Началото на войната с Русия през 2014 г. беше точката, която промени отношението на много по-възрастни жители на Харков, казва Алексей Шкрябин, който описа настоящия конфликт в поредица от аудио блогове.

Дотогава съветското поколение, което беше възпитано да не мисли за политика, продължи да не мисли много за нея, казва той. Независимостта на Украйна не доведе до граничен контрол: желаещите все още можеха да пътуват свободно в Русия, където много хора имаха роднини. Двете страни бяха свързани заедно – докато Русия не реши да нахлуе.

Юсова, след като се оттегля от танцовата група, работи като машинописка в армията, включително в бившата Източна Германия. Но, казва тя, досега никога не е мислила за политика. „Нямах време за това“, добавя Людмила.

Сега бъдещето е извън нейния контрол. „Нямам представа какво ще бъде бъдещето на нашия град“, казва тя. „Ще го възстановят ли? Всеки мисли само за собствените си апартаменти и къщи. Не очаквам политиците да направят нещо. Просто ще трябва да направим каквото можем.“

45-годишният Шкрябин е едва на 13 години, когато пада Берлинската стена, последвана скоро от разпада на Съветския съюз. Неговото мислене, споделя той, винаги е било доста различно от това на родителите му – до инвазията на 24 февруари тази година.

„Имах късмет, че влязох в нов свят, когато бях тийнейджър“, казва той. „Не ми промиха мозъка като на по-възрастните хора, които са живели целия си живот под тази система.“

Родителите му прекарват 30 години, мислейки, че нещата могат да продължат както преди, без много да се замислят кой управлява страната. Сега те са станали много по-украински настроени във възгледите си, споделя той.

Това обаче е труден и яростен избор. В Салтивка The Times се среща с Михаил Федорович, на 74 години, друг ветеран от съветските дни, който помага на дъщеря си да изчисти останките от разрушения им апартамент на втория етаж.

Като преподавател по електроника в технически колеж той има специална и важна роля по времето на комунизма. Сега не може да се накара да говори за онези времена, докато наблюдава касапницата зад себе си. Във въздуха се носи миризма на смърт.

Когато го питат какви чувства таи към руснаците, за които някога е работил, той рухва: „Мразя ги всички, просто ги мразя“, казва той, обръщайки се да скрие сълзите си.

%d bloggers like this: